У нас, където столицата потъва в боклуци и пешеходните пътеки са лукс; дупките по улиците са необходим белег за разпознаване на пътищата, а снегът е способен да блокира цяла държава; където е трудно да намериш границата между подземния и не-подземния свят (ако такава има), Първанов, или Гоце, за президент не е нещо, което може да изненада. То е възникнало в естествената си среда и е обикновена част от общия поток. Ако човек започне да се възмущава на това явление ще се наложи да прекара още дни във възмута по безброй други неща. Струва ми се, че си казваме, че все пак е добре, че президентът ни поне се облича прилично и не говори много, така че поне като го видим по телевизията или на пресконференция не стряска особено с присъствието си. Може, казваме си, да е много по-лошо. Някои дори са доволни от него само защото е сравнително пасивен, тоест не ни стресира със скандали. Това е именно защото е част от контекст, чийто елементи граничат с уродливото. Изискванията ни, изискванията на средата, неминуемо се занижават ден след ден. Критерият ни за 'достойно държавно лице' няма откъде да дойде освен от нас самите. Или, с други думи, всичко е относително. Щом отнасяме президента само до нас самите и непосредствено заобикалящия ни свят, няма как да очакваме той да е особено компетентен. Пък и си го знаем, наш си е (впрочем тук се сещам за Бойко Борисов: когато мой приятел поляк го видя помоли да му разкажа кой е този гангстер. А аз му отговорих, че освен кмет на София Бойко представлява и най-популярната партия в България. Не последваха повече въпроси).

Откъдето и да погледнем (освен отвътре) хаосът в България се е вкопчил навсякъде, където може. А може на много места, защото към края на прехода не направихме необходимото да разчистим следреволюционната си бъркотия. Както с боклуците в София: докато се чудим и маем минава достатъчно време, в което свикваме с тях и виждаме, че можем да живеем и така, така че няма нужда да се трудим много. Изглежда, че това, което сме овладели до съвършенство покрай този начин на живот са обясненията. Способността да обясняваме очевидни нередности като нещо логично и естествено. Някак си успяваме с думи да замаскираме (или дори превърнем) хаоса в ред. Чрез отрицание ли или не, в България не обръщаме внимание на поне половината аномалии, които ни спохождат всеки ден.

През годините на прехода, години през които растях, полагах усилия да определям различни неща като нередни. Обикновено правих това като се опитвах да сравнявам дадена ситуация с аналогична в друга среда. Въпреки това усещах, че постепенно свиквам с някои неща, докато други просто ме объркваха – постепенно ставаше все по-трудно да се противопоставям на нередностите и това ме плашеше. Знаех, че нямам (разумна) отправна точка, спрямо която да преценявам и осъзнавах, че това ще ме пусне по разграждащото ни течение. Това продължава и до сега.

Откакто съм в Полша обаче, се стремя да не сравнявам и да не съдя явленията в нашата страна, доколкото е възможно. Нарочно, за да си дам време за преценка. Не искам да избързвам с крайни оценки и осъдителни забележки. Струва ми се неприлично да го правя оттук, още повече, че съм в Полша на обмен едва от шест месеца. За това реших да си дам време да се върна и погледна спокойно на ситуацията.

Преди да се върна в родината и да се опитам да преценя обаче, тя взе че дойде при мен. Първанов посети Полша преди десетина дена и оттогава не мога да седна да напиша този текст спокойно именно поради крайностите, в които изпадах. Старая се този текст да е максимално сдържан, въпреки че собствената ми преценка е доста крайна. Но, пак казвам, допускам, че преувеличавам, но в момента няма как да разбера.

За срещата му с Качински във Варшава не знам. Този текст не е политически; той е за срещата на президента в Ягелонския университет. Не мога да кажа как стои Първанов в полска политическа среда, но в академична такава, изглежда, му е неудобно.

Ще ми се да оставя настрана авторитета на този университет, защото за историята е достатъчно само това, че това е университет, а не среща с дипломатическия корпус в Правец.

Срещата се състоя в най-старата сграда на университета. Организацията беше безупречна. Бяхме около 30 студенти, 10тина преподавателя и Първанов със своите делегация и журналисти. Първанов бе посрещнат с прекрасна реч на една българистка (за съжаление не разбрах как се казва и какъв пост заема в университета) на български език, подарък от (мисля, че) декана на славистиката, на който Първанов енергично разтресе ръката му, но не сметна за необходимо да благодари. Това може и да е някакъв президентски етикет, с който не съм запозната, не знам. Речта, която приветства президента в един от най-старите университети в Европа беше за българската култура, за българистиката в Ягелонския университет, за най-новите ни писатели и композитори, които, за съжаление, още не присъствали в полската културна среда, за класиците ни и така нататък. Речта беше доста лека, приветлива и гарнирана малко чувство за хумор.

Първанов кимна. Зорка задълбочено изследваше с поглед отсрещната стена. После студентите бяха поканени да зададат въпроси към президента.

Въпросът, който бе зададен бе дали според Първанов, една година по-късно, приемането на България в Европейския съюз е било добро или лошо нещо. Въпросът очевидно беше предварително плануван, но това не е важно. Последва реч на Първанов, в която той обясни защо тази година е 'годината на успеха за България. Когато се обърна към преводачката да я пита 'как е превода' не можах да се възпротивя на болезнената асоциация с една от речите на Тодор Живков пред дипломатическия корпус, която съм слушала на диск. Домакинът го успокои, че всички разбират български език и президентът спокойно пристъпи смело назад във времето при всичките си клишета и 'високи' фрази, където явно се чувства най-спокоен. Кирил и Методий, защото ние сме дали писменост на славяните; впрочем, в тази връзка, извоювали сме да изписваме евро както искаме, което е огромен успех за България; огромното българско културно наследство; впрочем благодари за възможността да обходи тези коридори по стъпките на такива духовни светила като Коперник, Вайда (това не е вярно: Вайда не е завършил Ягелонския университет, освен ако президентът няма предвид Оскъра, който Вайда дарява на университета през 2000г.) и Йоан Павел II; за него, като историк завършил най-стария университет в България, това е истинска чест; България, както знаем е една от най-старите европейски страни, така че мястото ни в Европа е един вид по подразбиране (а другите държави членки не са ли също в Европа географически?); Политиката, тройната коалиция; е, да, имаме малко (?!) проблеми с корупцията, но кой ли няма; пък и се сме на път да разрешим този проблем, въпреки че, наистина, корупцията е неизбежна. (него ден скандалите в България около МВР са в своя апогей). Безработицата: тук Първанов се обърна с доволна усмивка към поляците, за да отбележи, че в Полша има по-висока безработица, отколкото в България.

И така нататък, и така нататък. Накрая подари златен мадарски конник на университета (наистина, много красив), обръщайки се към студентите със самоуверена усмивка и думите 'надявам се, че разпознавате това изображение'.

Той каза още много неща, но както става с провлачените речи, рядко слушаш повече от няколко минути. Накрая полски студенти изпълниха за Първанов няколко български народни песни, което според мен беше много мил жест. Доколкото видях обаче той отново не реагира. Тръгна си след изпълнението и това беше.

Според мен тази среща показа, че когато президентът (впрочем далеч не най-драматичното произшествие след десети ноември) излезе от своя контекст и навлезе в една традиционна европейска среда (в този случай особено културна такава), всички невидими у дома негативи на президента излизат на показ.

Мисля, че не греша в убеждението си, че един президент трябва да има повече от една реч в репертоара си. Неадекватно е да говориш за дребните си политически несгоди у дома пред филолози в чужд университет, които на всичкото отгоре може и да се окажат по ерудирани от теб за собствената ти култура. Не твърдя, че е така, но откровено казано, друго би ме изненадало. Предполагам, че същите неща, които изговори тогава ги е изговорил и на Качински, и на ред други държавници. Макар и това само по себе си да е също недопустимо, поне говори за политика с политици. Тази среща обаче не беше политическа и доколкото с тези си слова може да мине метър с политици, мисля, че в академична среда няма как. Що се отнася до неполитическите си изказвания за Кирил и Методий и безбрежното ни културно наследство, те си бяха чисто и просто обикновено самохвалство, което е нито повече, нито по-малко именно липса на елементарна култура.

Вече доста се изговори за договорът с Майкрософт и надали ще кажа нещо ново, но днес, след като прочетох дискусията и статията в Капитал на Николай Василев по този въпрос  не мога да не  посоча някой неща,  които според мен  за  просто обидни.

В статията си Николай Василев разделя своите критици на три групи: 'идеалисти',  'конкуренти'  и 'ценици' (що за дума?!). Макар може би да попадам някъде между конкурентите и идеалистите, според профила, който той дава (макар че не считам тези профили за правдиви), няма да се занимавам с това да защитавам отворения код като негов потребител, нито да говоря за монопол, нито за това кое колко струва и защо. По тези въпроси доста вече се изговори, друг е въпросът, че министърът просто не желае поне да се запознае с алтернатива на своето решение. Впрочем доста е глупаво от страна на Николай Василев да разделя критиците си на три вида: всъщност нещата са доста по-прости и не е необходимо да изпадаме в задълбочени психоанализи: просто решението на правителството може остро и дълго да се критикува на цели три нива - всичките му. И всеки един от нас го прави.

Искам обаче тук да обърна внимание на  маниера, с който той се аргументира:

Много пъти Николай Василев повтори, че трявба да питаме чиновниците дали могат да се справят с нов софтуер. Преходът би бил труден, чиновниците ни са свикнали с тези продукти и би било стресиращо за тях да се обучават наново: както за тях, така и за държавата, която ще плаща обучението, поддръжката понеже всяко нещо може да се развали и така нататък. (Искам между другото да вметна, че, да, всеки продукт може да се развали, както и този на Майкрософт. Заради това и за него има поддръжка на съответната цена).

На първо място, безкрайно съм трогната от загрижеността на Министъра за душевния комфорт на своите служители -дай Боже всекиму такива началници. В тази връзка искам да го помоля също така да попита служителите на ДА дали не предпочитат да ходят на работа не от 9, ами от 12. Също така няма ли да е по-щастлив нашият чиновник ако му купим кола, с която да идва на работа. Дали не желае по-висока заплата? Мисля, че ако го попитаме ще поиска. Разбира се, ако го питаме не предпочита ли Оупенофис например, той ще каже, че не предпочита. Да, но когато ОупенОфис е безплатен, върши същата работа като пакета на Майкрософт, който струва пари, нямаме право на такива въпроси. Това са парите на данакоплатците и е срамота да бъдат харчени за неща, от които в крайна сметка няма нужда, а са там просто за да им е приятно на чиновниците. Мога да се обзаложа, че половината служители на ДА не ползват компютъра си за друго освен Интернет, имайл и текстови файлове. Те преспокойно могат да преминат изцяло на Линукс, вместо за всеки от тях поотделно да се дават по 7-800лева, ей така, понеже са свикнали като си включат компютъра да виждат логото на Уиндоус. Съгласна съм, че има длъжности, които изискват специализиран софтуер, който работи под Уиндоус. Добре, но това не значи, че трябва да вземем за всички, само защото има шепа хора, на които  наистина им трябва. На този принцип можем да кажем така: тъй като някои държавни служители имат нужда от служебен автомобил, нека вземем на всички. Нищо по-нормално няма от това, че някои имат 'по-скъпи' нужди, за да вършат работата си, други - не. Или да вземем и за чистачите компютъри и бюра може би?

Елементарното заяждане на министъра относно безплатността на безплатния софтуер е просто завидно. Няма безплатен обяд казва той и е прав. Няма и разбира се, че това ще струва пари. Въпросът е, че би било пъти по-евтино. И това трябва да е достатъчно за един министър да се заинтересува и да се опита да направи всичко възможно да реши проблема с по-малко средства, защото това е в интерес на гражданите.

Чиновниците не били специалисти, обаче, видите ли и за тях софтуерът е средство, а не цел, кава министър Василев по повод предимствата на отворения код.

Никой не очаква те да са специалисти, няма и нужда. А именно поради факта, че софтуерът за тях действително е средство, а не цел, следва на не се прицелваме към един единствен софтуер. Изглежда, г-н Василев, за вас и ДА Майкрософт е цел. Вашите критици именно се опитват да ви обяснят, че не бива да е. Вие сте тези, които целите този софтуер, макар че има и други, които могат да ви свършат същата работаа. Демек - други средства.

Особено ми харесва аргументът на министъра за това, че понеже ще позволят на чиновниците да си инсталират безплатно лицензиран Уиндоус в къщи, щели сме да решим част от проблема с пиратството. Как щяла да изглежда статия във 'Файненшъл таймс' за български държавни служители, които имат пиратски копия на софтуер в къщи. Ами, г-н Василев, това изобщо не ме вълнува. Защо аз трябва да плащам за това, че държавата не си върши работата, нейните служители извършват престъпления? От къде на къде аз следва да ги прикривам със собствените си средства, видите ли, с едничката цел някоя чуждестранна медия да не разбере? Аз лично за софтуер не плащам, всичко в компютъра ми е напълно легално, а го ползвам за доста повече неща, отколкото 1/2 от вашите служители, както вече споменах. Разбирате защо това е просто скандално. Дори мисълта за подобно решение е проява на чиста некадърност: вместо това защо не измислите стратегия за борба с нелегалния софтуер? Звучи сякаш сте се примирили с тази тенденция в България. Но пък какво толкова, нали, щом с организираната престъпност, корупцията и с какво ли още не сме се примирили, за легален софтуер ли да мислим?

Ако решили да минат на ОупенОфис, висококвалифицирани специалисти в продължение на седмици щели да го инсталират. Отново, прав сте, че няма нужда да сте специалисти. Но  чак толкова..  Това е офис пакет, а  не ядрена физика!


Има още доста изказвания, които ме потресоха, но ще спра дотук. Ще завърша само с това, че независимо кой от коя страна на барикадата е, когато има дискусия е най-малкото проява на елементарно възпитание да се запознаеш донякъде с контратезата и предмета. В статията си министърът пита дали Оупенофис би бил 'толкова безплатен' и в домовете на чиновниците. Много глупав въпрос. Можеше поне да посетите сайта на Оупенофис преди да пишете статия, с тон на човек, който не само е прав, но компетенциите му надхвърлят многократно нашите, които сме извън ДА. Или да погледнете Уикипедия.

http://video.google.com/videoplay?docid=-9176914173325307126&q=bulgaria%27s+abandoned+children&total=3&start=0&num=10&so=0&type=search&plindex=0

Да, ама не! Вижте този филм! Гетвайте го ин сайт! За да се появи във вашия, нашия, майнд!

Защото това не може да продължава повече така. Има множество аспекти, по които може, не! трябва, да се говори след появата на този филм. Имаше и преди него, това може би е най-сериозният проблем. Може и да не е: сред такова извращение е трудно да квалифицираш или поне да посочиш всички фактори, които са допринесли за появата на този феномен (ако изобщо това е феномен в България, защото може и не е). Ще се опитам да се огранича в няколко основни неща, които просто крещят от този материал. Всички разбира се водят до безмълвен, краен, немислим потрес. Започвам с първото, което идва на ум: децата. От филма става ясно, че те са изоставени. Не от родителите си, това е ясно. Изоставени са от хората, които се грижат за тях, които от своя страна са оставени на собствения си произвол (който си е малоумен и нечовешки) от директора на дома, който би следвало да ги контролира и, не на последно място, от нещото, не знам кое е, което следва да контролира директора. И от нас, гражданското общество, което пък уж контролира държавните органи, когато не си вършат работата. Тези деца, по един типично соц маниер на отрицание и криене на 'лошите еденици в обществения строй' са изолирани, скрити, изоставени да чакат своята смърт. Ако не друго, поне някои я дочакват в рамките на 5-10 години. Тази смърт иначе не е предизвестена, в смисъл, че децата са здрави при стъпването в дома. Но става такава в момента на попадането им на това място. Просто с годините липсата на каквито и да било грижи осен баня и паница храна (храна е силно казано) те отслабват, механизират се, разболяват се и се превръщат в маса твар, която чака своя час. Половината са с атрофирали мускули и рани от залежаване. Рани, от които дядо ми е страдал. Не съм си представяла, че ще ги видя на 10 годишно дете, което просто от нямане какво да прави се е залежало и парализирало. И, не, разболяването не донася след себе си доктор или каквато и да било специализирана помощ.
Представете си, аз живея в София сама и имам котарак. Сега съм в Полша за една година и разбирайки, че котаракът ми прекарва нощите си сам, противно на една уговорка, която имах с едно момиче, съм доста притеснена. Понеже дори животните се мъчат когато са самотни и това видимо им се отразява. Междувременно тези деца не могат да говорят защото никой не си е направил труда(?!) да говори с тях някога. Те не знаят никакъв език. Колко често сте срещали лице на 18, което не знае да говори, защото не му се е случвало? В 21 век? В страна член на Евопейския съюз?
Поведението на децата напълно първично, макар че нямат неврологични проблеми, които да предполагат такова поведение. По-силните взимат храната на по-малките. Те вият и мучат. Досущ като да наблюдаваш йерархията в джунглата. Това е така просто защото никой не им е показал какво е това общуване, да не говорим за ласка, игра или каквото и да е. При това са затворени в тази сграда денонощно и не излизат. Защо не знам. Не комуникират помежду си, освен при борба за надмощие.
И защо мислите тези деца са заключени и им е отнета всякаква перспектива за относително нормален или поне не толкова болезнен живот? Понеже са никому ненужни. Защо ще се грижим, ще инвестираме в лице, чийто потенциал е доста съмнителен? Каква полза за нас ако от него не излезе нещо дългосрочно във вестниците. По-добре да ги скрием в някое забутано село в планината, никой няма да разбере. Може да ви се струва крайно и патетично, но ако видите филма и се змислите колко много не знаем за такива места, колко още такива има, може и да се доближите до този маниер на говорене.
Когато тези деца порастнат ще бъдат прехвърлени в друг подобен дом някъде отново по средата на никъдето, където ще продължават да зомбиасват, ако изобщо има накъде повече. Това очертава съществуването на тези хора в общи линии. Ако някой се е измъкнал от този или друг подобен дом, евала, но аз не мога да си представя как става това.

Сега към практичната страна на въпроса. Къде спят институциите, които отговарят за закрилата на тази уязвима част от нашето общество? Много е хубаво, че " Опазването на здравето на гражданите като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие е национален приоритет и се гарантира от държавата чрез прилагане на следните принципи:
(...)
2. осигуряване на достъпна и качествена здравна помощ, с приоритет за деца, бременни и майки на деца до една година", но това е по-скоро мъглив блян за нещо, което мислим, че изобщо не съществува, отколкото законова рамка, която се стремим да спазваме. Когато, представете си, този Член 2ри от закона за здравето не е спазен кой кого санкционира? Има ли някакво държавно лице, което да отговаря за това и да бъде уволнено, съдено и наказано или цялата тая работа с домовете съществува в пълна безтегловност? Има ли изобщо някаква процедура за такива случаи или този закон е просто някакво симпатично хрумване, което звучи приятно и никой не го възприема като някаква норма. Може би ако се зачетем между редовете, както май се прави със законите ще видим, че зад него всъщност се спотайва кротко един простичък и доста познат нам принцип, а именно: "делото за спасяването на давещите се е дело на самите давещи се". Хмм?

Доста оргинално, нали? Както и да е. Нямам интернет, та сядам за малко на чужд, за да споделя някои впечатления. Условно се разделят на два дяла: изненади /приятни/ и всичко друго, което очаквах /неприятно/.

Ще започна с приятните изненади: 
Колкото и да се говори за Мартин Заимов (с известно основание), че е своеобразен луд, несериозен, инфантилен, той е харизматичен и естествен, а заради склонността му към инфантилност най-малкото прави невъзможено далавераджийско, корумпирано и прочее мислене. Това е доста сериозно предимство. Отгоре на това, все пак той е интелигентен човек, който би си вършил работата, а това е най-важното, нищо че такива неща рядко са приоритет на избирателя на избори.
За да гласуват за теб, в град, който избира Бойко Борисов, тоест град, където нагласите са крайно популистки, не може да се залага само на компетентността на даден кандидат, CV-то му или високия му морал. Това, уви, трябва да се постави на втори план, тъй като за добро или зло, хората не се вълнуват от това. Вълнуват се от рок звезди. Бойко не е политик, той няма CV, а морал дори не е ясно какво ще рече що се отнася до него. Това е така, защото хората не се интересуват от това, те искат да го видят на сцената, да му пипнат мускулите, да питат за жена му, да знаят как е в леглото. (Това не си го измислям, присъствала съм на не един такъв разговор за Бойко). Разбира се, това е доста пагубно и, пак подчертавам, не смятам, че трябва да се поощрява. Но докато това е положението, трябва (с мярка) да заприличаме и ние на рок звезди. Та, ето я приятната изненада: Мартин говори непринудено, простичко, развълнувано. Не беше политичен, а вместо това доста говореше за сърцето си, което тупти и обича София. Подскачаше и се кланяше. Държеше под мишница едно голямо синьо сърце. Клипът, който прожектираха е симпатичен, лек. Нищо надуто, префърцунено или претенциозно нямаше в него. Накрая те кара да се усмихнеш (нещо, което в президентската кампания на десните болезнено липсваше). 
В другия край на парка беше паркиран щабът на Мартин. Да, паркиран. Един камион изрисуван в графити, а с големи букви отгоре беше изписано (пак с графити) 'Аз обичам София'. Раздаваха сини близалки във формата на сърце на децата. После представи съветниците, каза нещо в смисъл да не ги ругаем толкова (по медиите имам предвид), което беше доста трогателно. Накрая излезе Белослава, която не пее антикомунистически песни, както се случва напоследък на такива митинги. 
Тези неща бяха около 2/3 от цялото събитие. Беше приятно и свежо, ненатоварващо, изобщо да ти е кеф да гласуваш.
Очакваните неща дойдоха от Костов и Юруков, които бяха доста скучни. Повториха нещата, които винаги си говорят, у Костов имаше традиционната градация на гласа, която винаги завършва с възгласи "Победа!" от страна на публиката. Костов, който излезе веднага след Мартин, кой знае защо, се извини на хората, че Мартин не бил много по думите, но ни увери, че е човек на действието. Доста некоректно според мен, но това не е чак толкова важно. 
Важното е, че десните започват сякаш да се оглеждат наоколо, поотъркват очи и май виждат (и се примиряват?), че симпатизантите им вече не избираме своето представителство според написаното в учебниците по история. В крайна сметка, това, което се случи между '89 и '99 да речем,  няма нищо общо с паркирането в София например или с превръщането на България в, хмм, адекватен член на ЕС. Ако един политик не е адекватен на времето си, той просто ще си остане в и отиде с времето, в което битува.

Вчера прочетох за едно социологическо проучване, според което Бойко Борисов ще спечели София още на първи тур на местните избори. Питам се: защо?

Обяснявам си неговата популярност и защо стана кмет, въпреки че според своята същност това явление трябваше да отговаря на принципа 'всяко чудо за три дни': тъмен балкански субект, с плоско мислене, физичека сила и цинично поведение; не говори много - гледа лошо; употребата на езика е максимално опростена - служи си изклютелно с прости изречения с доста тежък глас и внушение за непоклатимост. Софиянци решиха, че тази комбинация е печеливша, защото бяха сигурни, че с влизането си в кметството Бойко Борисов ще тресне юмрука си здраво  о масата и  ще  вдигне цялата администрация във въздуха. Впечатлението, че маниерът му на говорене, в частта си на непоклатимостта и тежкия тон, ще се пренесе върху работата му беше масово: нещата са доста прости, той винаги има последната дума, всява страх и се смее последен. Всъщност количеството на говорене и присъствието му в публичното пространсто е обатнопропорционално на извършената дейност. Това беше така още когато беше главен секретар на МВР. Явно Бойко Борисов бързо е усетил тъкната червена линия между чутото и проученото, или знаенето, която много рядко, ако изобщо някога, бива прекрачена от гражданина. На него (гражданина) му е достатъчно да чуе нещо, макар и то да противоречи на опита му, за да забрави критическата мисъл.

Няма да коментираме за каква липса на елементарна политическа култура или просто заинтересованост говори този избор. Той е напълно лишен от политическо основание: Бойко Борисов има имидж и фенове, а не политически позиции и електорат. Разбира се обаче, както казахме по-горе, такива неща се случват, но въпросът тук е свързан със софиянци, които явно не желаят (или не разбират необходимостта от) действащ кмет. В края на мандата и в разгара на кампанията на Бойко Борисов проблемите на София са си все същите. Той не успя да се справи с нито една от аномалиите в столицата. Дупките са си дупки, кампанията около Царигадско шосе се оказа пълен провал, боклукът остава с неясна съдба, паркирането и движението в града са отчайващи, строителството битува в една твърде слабо дефинирана хаотична система, която заплашва да погребе столицата под тонове бетон, стъкло и метал. Тези проблеми са не само много, но са и доста сериозни и очевидни. Те далеч не са нещо, което може да се замаже с добър РR по време на кампания. Няма софиянец, който всекидневно да не се сблъсква с какви ли не абсурди. Животът на гражданина на София е крайно затруднен и това не може да се подмине незабелязано. Единствено някои градинки в центъра са придобили някакъв що-годе приличен вид. Това е защото кметът изнуди няколко банки да се грижат за тях, от което той много се гордее, явно несъзнавайки факта, че софиянци си плащат данъците и е задължение на общината да поддържа въпросните градинки с именно тези средства. Защо аз да плащам данъци, щом поддръжката на София се поема от друг? Впрочем, не на София: само на градинките – София очевидно й липсва каквато и да е поддръжка. За какво всъщност се харчат моите пари? Някой управлява ли ги изобщо?

Разбира се, тези въпроси не се поставят на вниманието на кмета,  защото те не са негова работа. Още преди около година той заяви, че е дал едно единствено обещание на софиянци: да запълни една конкретна дупка и той го е направил. Дейността му от там нататък се диктува единствено от неговото благоволение: мо'а да копам, мо'а и да не копам. Тази дупка бележи началото и края на неговите отговрности и задължения към София и софиянци. Благдарение на това, понеже на практика няма рабта, Бойко Борисов има премного (работно!?) свободно време, в което може да обикаля страната и да си строи партията. Това поведение е не само цинично, но и обидно. Защо гражданите не реагират на неподправеното, лишено от всякакво приличие и кристално ясното унижение е доста тревожен въпрос. Казват: ми да, то това си  е вярно: той нищо друго не е  обещавал. Такава степен на липса на себеуважение и достойнство е срамно.

Разира се, технически е така, кметът официално не е поемал други отговорности пред софиянци. Но действително ли са го избрали съзнавайки неговото намерение да не работи? Да не говорим, че това се случва в ситуация на тежка криза в града. Ако това е вярно, как изобщо софиянци си представят институцията на кмета и какви очаквания имат от нея и града като цяло? Изобщо, как си представят поведението на човек, назначен на каквато и да било работа? Ако не, как може с такава лекота да се примиряваме с липсата на каквото  да било функциониране на кмета, та отгоре на всичко да го избираме категорчно, с радост още на първи тур? На кое отгоре?

Може би наистина София трябва да се блокира (това ще стане до две години ако не се вземат мерки за колите), та гражданите на този град да се сетят, че те имат права. Те дори си плащат за тези права. Може би най-важното право, което имаме като граждани е да живеем в цивилизован град, управляван от отговорна и функционираща администрация, контролирана от същите тези граждани. Нещо повече: ние сме задължени да упражняваме и изискваме това право!