Благодаря на Алеко за коментара към постинга ми за "Страната на чудесата". Истината е, че действително страната ни на пръв поглед не е скучна, особено ако човек има чувство за хумор, но все пак това е относително. Така че няма да споря с Алеко за "скучна".. Много. Обещах му обаче да се опитам да обясня какво имам предвид под "тъпа". Такова обяснение е доста сложна работа, та не се и надявам да съм изчерпателна, камо ли съвсем ясна. Но, както казва моят приятел Остап, заседнанието продължава, та трябва да направя някакъв опит, така да се каже, for the record.

От началото на прехода събитията никак не бяха скучни, но пък, от дистанцията на времето, спокойно можем да си признаем, че много неща си бяха тъпи. Еуфорията тогава беше на преден план, гарирана с много надежда и потискана през годините енергия, която сега може да излезе наяве и да си прескача нагоре надолу, необезпокоявана от разни доносници и лоши чичковци с фракове. 90те години никой нямаше навика (а мисля, че и до днес няма) да вниква в стратегии и да си планира бъдещето. Така че е нормално обществото да пръщи от внезапни спонтанни идеи, които впоследствие да се окажат неосъществими, макар родени от трогателния порив да спасим света over night. Хората се вдигат и подскачат, предимно около и върху масите, с неясна визия, но ясна агресия и с циклични пориви за преврати и революции или просто с желание за някаква случка. Възбуда, неизясненост, изобщо - купон.

Проблемът е, че мина време, а тези нагласи не се промениха. Явно, прехождайки от статичното и праволинейно комунистическо общество, сме пропуснали да се научим да мислим и обмисляме. Продължаваме да сме първосигнални и със същите склонности към революции и преврати, както бяхме тогава. Струва ми се, че това е някакъв пресилен опит да се имитира и подхрани, същата онази еуфория, която ни даваше много чувство за смисъл, но която днес изглежда просто смешна и тъжна.

Това е тъпото.

За човек, който следи оттук оттам, от време на време какво се случва, колкото и пъстро да е, то доскучава, понеже на практика не търпи никакво идейно развитие. Първо – царят страшно ни изненада/ваше; после – Първанов; после – Атака; после – Бойко; междувременно много други неща. Накрая свикнахме. Разумният човек, като се увери в някаква тенденция, от къде да се изненада, щом тя просто си следва естествения, довчерашен ход? Няма как същитят този човек да не посрещне поредното "предизвикателство за здравия разум" с нещо като "ми да, какво да очакваш". Разнообразието от интересни и абсурдни, сами по себе си случки, рано или късно започва да писва, когато те се превърнат в безконечен порой. Нещо повече, човек започва да губи представа за тяхната абсурдност, заради което конецът, на който те се нижат става все по-здрав.

Необикновените неща са такива, които не се случват обикновено. Например, ако живеех в общество, което счита Земята за плоска, такава мисъл не би ме впечатлила; тя ще впечатли човек, който не е свикнал на такива твърдения. Така че, доколкото за Алеко несъществуването на Дънов и внезапната поява на странни редове в биографията на Левски е ново и вълнуващо, за мен е нещо изчерпало се до болка и изтъркало се до изчезване. (ама ей на, не изчезва,бе!).

Това, което прави страната и обществото ни тъпи и скучни (за мен) е, че продължаваме да се вълнуваме и радваме по детински от твърде лековати по съдържание идеи, както и, че все още реториката на Слави, Бойко Борисов, Волен Сидеров, 24 часа и прочее все още е актуална и търсена от хората. Все си мисля, че ни е минало времето за тях. На мен Слави ми е ужасно скучен.

И, все пак, има и хубава страна на всичко това. Тъй като общественият ни живот е пълен със смешки, можем да си измислим нов вид туризъм. Хората ще идват, ще прочетат отгоре-отгоре какво се случва наоколо и ще ахкат и ще охкат от кеф и възхита. Оставете селския туризъм: тук интелектуалният туризъм ще да му е майката. На всичкото отгоре репликата "е па такова животно нема" ще стане световно известна и ще се повтаря под път и над път.

*Много дълго стана, прощавайте. В следващия пост ще отговоря на Алеко за “Не сте сами”. Ще е кратко, обещавам;)