У нас, където столицата потъва в боклуци и пешеходните пътеки са лукс; дупките по улиците са необходим белег за разпознаване на пътищата, а снегът е способен да блокира цяла държава; където е трудно да намериш границата между подземния и не-подземния свят (ако такава има), Първанов, или Гоце, за президент не е нещо, което може да изненада. То е възникнало в естествената си среда и е обикновена част от общия поток. Ако човек започне да се възмущава на това явление ще се наложи да прекара още дни във възмута по безброй други неща. Струва ми се, че си казваме, че все пак е добре, че президентът ни поне се облича прилично и не говори много, така че поне като го видим по телевизията или на пресконференция не стряска особено с присъствието си. Може, казваме си, да е много по-лошо. Някои дори са доволни от него само защото е сравнително пасивен, тоест не ни стресира със скандали. Това е именно защото е част от контекст, чийто елементи граничат с уродливото. Изискванията ни, изискванията на средата, неминуемо се занижават ден след ден. Критерият ни за "достойно държавно лице" няма откъде да дойде освен от нас самите. Или, с други думи, всичко е относително. Щом отнасяме президента само до нас самите и непосредствено заобикалящия ни свят, няма как да очакваме той да е особено компетентен. Пък и си го знаем, наш си е (впрочем тук се сещам за Бойко Борисов: когато мой приятел поляк го видя помоли да му разкажа кой е този гангстер. А аз му отговорих, че освен кмет на София Бойко представлява и най-популярната партия в България. Не последваха повече въпроси).

Откъдето и да погледнем (освен отвътре) хаосът в България се е вкопчил навсякъде, където може. А може на много места, защото към края на прехода не направихме необходимото да разчистим следреволюционната си бъркотия. Както с боклуците в София: докато се чудим и маем минава достатъчно време, в което свикваме с тях и виждаме, че можем да живеем и така, така че няма нужда да се трудим много. Изглежда, че това, което сме овладели до съвършенство покрай този начин на живот са обясненията. Способността да обясняваме очевидни нередности като нещо логично и естествено. Някак си успяваме с думи да замаскираме (или дори превърнем) хаоса в ред. Чрез отрицание ли или не, в България не обръщаме внимание на поне половината аномалии, които ни спохождат всеки ден.

През годините на прехода, години през които растях, полагах усилия да определям различни неща като нередни. Обикновено правих това като се опитвах да сравнявам дадена ситуация с аналогична в друга среда. Въпреки това усещах, че постепенно свиквам с някои неща, докато други просто ме объркваха – постепенно ставаше все по-трудно да се противопоставям на нередностите и това ме плашеше. Знаех, че нямам (разумна) отправна точка, спрямо която да преценявам и осъзнавах, че това ще ме пусне по разграждащото ни течение. Това продължава и до сега.

Откакто съм в Полша обаче, се стремя да не сравнявам и да не съдя явленията в нашата страна, доколкото е възможно. Нарочно, за да си дам време за преценка. Не искам да избързвам с крайни оценки и осъдителни забележки. Струва ми се неприлично да го правя оттук, още повече, че съм в Полша на обмен едва от шест месеца. За това реших да си дам време да се върна и погледна спокойно на ситуацията.

Преди да се върна в родината и да се опитам да преценя обаче, тя взе че дойде при мен. Първанов посети Полша преди десетина дена и оттогава не мога да седна да напиша този текст спокойно именно поради крайностите, в които изпадах. Старая се този текст да е максимално сдържан, въпреки че собствената ми преценка е доста крайна. Но, пак казвам, допускам, че преувеличавам, но в момента няма как да разбера.

За срещата му с Качински във Варшава не знам. Този текст не е политически; той е за срещата на президента в Ягелонския университет. Не мога да кажа как стои Първанов в полска политическа среда, но в академична такава, изглежда, му е неудобно.

Ще ми се да оставя настрана авторитета на този университет, защото за историята е достатъчно само това, че това е университет, а не среща с дипломатическия корпус в Правец.

Срещата се състоя в най-старата сграда на университета. Организацията беше безупречна. Бяхме около 30 студенти, 10тина преподавателя и Първанов със своите делегация и журналисти. Първанов бе посрещнат с прекрасна реч на една българистка (за съжаление не разбрах как се казва и какъв пост заема в университета) на български език, подарък от (мисля, че) декана на славистиката, на който Първанов енергично разтресе ръката му, но не сметна за необходимо да благодари. Това може и да е някакъв президентски етикет, с който не съм запозната, не знам. Речта, която приветства президента в един от най-старите университети в Европа беше за българската култура, за българистиката в Ягелонския университет, за най-новите ни писатели и композитори, които, за съжаление, още не присъствали в полската културна среда, за класиците ни и така нататък. Речта беше доста лека, приветлива и гарнирана малко чувство за хумор.

Първанов кимна. Зорка задълбочено изследваше с поглед отсрещната стена. После студентите бяха поканени да зададат въпроси към президента.

Въпросът, който бе зададен бе дали според Първанов, една година по-късно, приемането на България в Европейския съюз е било добро или лошо нещо. Въпросът очевидно беше предварително плануван, но това не е важно. Последва реч на Първанов, в която той обясни защо тази година е "годината на успеха за България. Когато се обърна към преводачката да я пита "как е превода" не можах да се възпротивя на болезнената асоциация с една от речите на Тодор Живков пред дипломатическия корпус, която съм слушала на диск. Домакинът го успокои, че всички разбират български език и президентът спокойно пристъпи смело назад във времето при всичките си клишета и "високи" фрази, където явно се чувства най-спокоен. Кирил и Методий, защото ние сме дали писменост на славяните; впрочем, в тази връзка, извоювали сме да изписваме евро както искаме, което е огромен успех за България; огромното българско културно наследство; впрочем благодари за възможността да обходи тези коридори по стъпките на такива духовни светила като Коперник, Вайда (това не е вярно: Вайда не е завършил Ягелонския университет, освен ако президентът няма предвид Оскъра, който Вайда дарява на университета през 2000г.) и Йоан Павел II; за него, като историк завършил най-стария университет в България, това е истинска чест; България, както знаем е една от най-старите европейски страни, така че мястото ни в Европа е един вид по подразбиране (а другите държави членки не са ли също в Европа географически?); Политиката, тройната коалиция; е, да, имаме малко (?!) проблеми с корупцията, но кой ли няма; пък и се сме на път да разрешим този проблем, въпреки че, наистина, корупцията е неизбежна. (него ден скандалите в България около МВР са в своя апогей). Безработицата: тук Първанов се обърна с доволна усмивка към поляците, за да отбележи, че в Полша има по-висока безработица, отколкото в България.

И така нататък, и така нататък. Накрая подари златен мадарски конник на университета (наистина, много красив), обръщайки се към студентите със самоуверена усмивка и думите "надявам се, че разпознавате това изображение".

Той каза още много неща, но както става с провлачените речи, рядко слушаш повече от няколко минути. Накрая полски студенти изпълниха за Първанов няколко български народни песни, което според мен беше много мил жест. Доколкото видях обаче той отново не реагира. Тръгна си след изпълнението и това беше.

Според мен тази среща показа, че когато президентът (впрочем далеч не най-драматичното произшествие след десети ноември) излезе от своя контекст и навлезе в една традиционна европейска среда (в този случай особено културна такава), всички невидими у дома негативи на президента излизат на показ.

Мисля, че не греша в убеждението си, че един президент трябва да има повече от една реч в репертоара си. Неадекватно е да говориш за дребните си политически несгоди у дома пред филолози в чужд университет, които на всичкото отгоре може и да се окажат по ерудирани от теб за собствената ти култура. Не твърдя, че е така, но откровено казано, друго би ме изненадало. Предполагам, че същите неща, които изговори тогава ги е изговорил и на Качински, и на ред други държавници. Макар и това само по себе си да е също недопустимо, поне говори за политика с политици. Тази среща обаче не беше политическа и доколкото с тези си слова може да мине метър с политици, мисля, че в академична среда няма как. Що се отнася до неполитическите си изказвания за Кирил и Методий и безбрежното ни културно наследство, те си бяха чисто и просто обикновено самохвалство, което е нито повече, нито по-малко именно липса на елементарна култура.

От това, което чета ,ти си просто предубедена. Един Президент, вкл. и българският, се държи по определен начин, има протокол и какво ли още не.
В комбинация с факта , че " човек вижда това, което иска да види" си видяла нещата точно в тази светлина, в която описваш нещата. Освен това, пространственото ти писание е пълно с граматически грешки и, малко непонятно за един учащ се в Ягелонския университ. Само като пример- Президент се пише с главна буква! Освен ако нарочно не искаш да принизиш длъжността на държавния глава,разбира се.
За последното ти изречение пък просто нямам думи! Ти българка ли си всъщност, сигурна ли си в това?