Искам да си кажа за българската холивуско-екшанова мега ултра яка продукция с catchy заглавието "Деца от восък". Със закъснение, филма гледах още като се появи. Пиша по далечни спомени и, не, няма да го гледам пак, ако ще пари да ми дават.

Най-дълбоки почитания към г-н Арманд Асанте. Не знам как се е появил в този филм. Хубавото е, че благодарение на него човек има някакъв коректив, отправна точка, която казва "ето така се играе, така се държи човек с камера" и според това е по-лесно да рамкираш критиките си, както и да ограничиш критериите си. Иначе би настанал хаос. Просто човек не би знаел къде да започне да се възмущава. Например от..

1. Сюжета - тъп.

Толкова клиширан и толкова отчаяно се опитващ се да бъде драматичен. Сериен убиец на деца - душевно болен, етнически микро войни, банди. И one man, както се казва в трейлърите, който ще  разчупи изгарящия лед, за да стигне до истината спасявайки така лошите от по-лошите и сина си, разбира се, който тъкмо е отвлечен от убиеца и за малко да го превърне във восъчна кукла. Ама за малко, разбира се. The one man го спасява в последния момент. Ще кажете, ами обикновен екшън, какво толкова. И аз ще кажа - да, така е, стига да не беше...

2. Играта. Ех, играта... искам тук да вметна, че играта на актьорите е от особено значение за крайния резултат на един филм. А тук тя беше потресаваща. По-голямата чат от актьорите бяха напълно неадекватни. Няма да забравя, когато майката вижда, че синът й бива отвлечен и завлечен през едни поля(ни), как тя се вози в такси с тревожно изражение и изключително мудно ту казва на таксито да спре, ту да върви. Самото то беше със изключително бавни реакции. Накрая жената изхвърча от таксито (при което съвестният шофьор за малко да не я подгони, понеже не си била взела рестото, а пък според кадрите, тя май изобщо не му плати). Та тича майката с миши крачици през полето и леко разперени (от отчаяние, разбира се) ръце, понеже полата й е твърде тясна и явно не може да се повдигне. Абе, какво да ви кажа.. Това е и въпрос на..

3. Режисура. Хмм. Имаше една престрелка между двете банди. Планирана. Баха се уговорили хорицата. Срещнаха се в една дискотека. Празно, но работи. Логично, а? Или, след като турците (чийто деца бяха убивани) набараха убиеца на полето изглеждаше, че ще го изядат. Да, ма не, после се озова в някакво изоставено място, постройка, вързан за един кол, около него маса народ иска да го обеси. Няма полиция, няма нищо. Народен съд. И, съответно, има ли право да се защитава или няма. Нямаше, ама добре че се появи нашият герой - носител на демократични и всякакви други ценности, та изслушаха престъпника. Не помня какво стана после.

За сценарии няма какво да си говорим, ясна работата.

Странно ми е, че филмът е пълен с такива алогични сцени и микросюжети. Струва ми се, че е хубаво като направиш някой филм, да вземеш пък да го изгледаш да видиш как е. Или да си помислиш дали това или онова, което е родила креативната ти мисъл е логично и възможно. Твърде важно правило. Трябва да накараш зрителите да ти повярват, а не да ги заливаш с малоумия в името на това да изразиш идеята си, независимо от това, че тя вече отдавна е отишла на заден план, пък и се е изкривила и пречупила под натиска на тежки и неясни, непоследователни ситуации.