Откъдето и да погледнем (освен отвътре) хаосът в България се е вкопчил навсякъде, където може. А може на много места, защото към края на прехода не направихме необходимото да разчистим следреволюционната си бъркотия. Както с боклуците в София: докато се чудим и маем минава достатъчно време, в което свикваме с тях и виждаме, че можем да живеем и така, така че няма нужда да се трудим много. Изглежда, че това, което сме овладели до съвършенство покрай този начин на живот са обясненията. Способността да обясняваме очевидни нередности като нещо логично и естествено. Някак си успяваме с думи да замаскираме (или дори превърнем) хаоса в ред. Чрез отрицание ли или не, в България не обръщаме внимание на поне половината аномалии, които ни спохождат всеки ден.
През годините на прехода, години през които растях, полагах усилия да определям различни неща като нередни. Обикновено правих това като се опитвах да сравнявам дадена ситуация с аналогична в друга среда. Въпреки това усещах, че постепенно свиквам с някои неща, докато други просто ме объркваха – постепенно ставаше все по-трудно да се противопоставям на нередностите и това ме плашеше. Знаех, че нямам (разумна) отправна точка, спрямо която да преценявам и осъзнавах, че това ще ме пусне по разграждащото ни течение. Това продължава и до сега.
Откакто съм в Полша обаче, се стремя да не сравнявам и да не съдя явленията в нашата страна, доколкото е възможно. Нарочно, за да си дам време за преценка. Не искам да избързвам с крайни оценки и осъдителни забележки. Струва ми се неприлично да го правя оттук, още повече, че съм в Полша на обмен едва от шест месеца. За това реших да си дам време да се върна и погледна спокойно на ситуацията.
Преди да се върна в родината и да се опитам да преценя обаче, тя взе че дойде при мен. Първанов посети Полша преди десетина дена и оттогава не мога да седна да напиша този текст спокойно именно поради крайностите, в които изпадах. Старая се този текст да е максимално сдържан, въпреки че собствената ми преценка е доста крайна. Но, пак казвам, допускам, че преувеличавам, но в момента няма как да разбера.
За срещата му с Качински във Варшава не знам. Този текст не е политически; той е за срещата на президента в Ягелонския университет. Не мога да кажа как стои Първанов в полска политическа среда, но в академична такава, изглежда, му е неудобно.
Ще ми се да оставя настрана авторитета на този университет, защото за историята е достатъчно само това, че това е университет, а не среща с дипломатическия корпус в Правец.
Срещата се състоя в най-старата сграда на университета. Организацията беше безупречна. Бяхме около 30 студенти, 10тина преподавателя и Първанов със своите делегация и журналисти. Първанов бе посрещнат с прекрасна реч на една българистка (за съжаление не разбрах как се казва и какъв пост заема в университета) на български език, подарък от (мисля, че) декана на славистиката, на който Първанов енергично разтресе ръката му, но не сметна за необходимо да благодари. Това може и да е някакъв президентски етикет, с който не съм запозната, не знам. Речта, която приветства президента в един от най-старите университети в Европа беше за българската култура, за българистиката в Ягелонския университет, за най-новите ни писатели и композитори, които, за съжаление, още не присъствали в полската културна среда, за класиците ни и така нататък. Речта беше доста лека, приветлива и гарнирана малко чувство за хумор.
Първанов кимна. Зорка задълбочено изследваше с поглед отсрещната стена. После студентите бяха поканени да зададат въпроси към президента.
Въпросът, който бе зададен бе дали според Първанов, една година по-късно, приемането на България в Европейския съюз е било добро или лошо нещо. Въпросът очевидно беше предварително плануван, но това не е важно. Последва реч на Първанов, в която той обясни защо тази година е "годината на успеха за България. Когато се обърна към преводачката да я пита "как е превода" не можах да се възпротивя на болезнената асоциация с една от речите на Тодор Живков пред дипломатическия корпус, която съм слушала на диск. Домакинът го успокои, че всички разбират български език и президентът спокойно пристъпи смело назад във времето при всичките си клишета и "високи" фрази, където явно се чувства най-спокоен. Кирил и Методий, защото ние сме дали писменост на славяните; впрочем, в тази връзка, извоювали сме да изписваме евро както искаме, което е огромен успех за България; огромното българско културно наследство; впрочем благодари за възможността да обходи тези коридори по стъпките на такива духовни светила като Коперник, Вайда (това не е вярно: Вайда не е завършил Ягелонския университет, освен ако президентът няма предвид Оскъра, който Вайда дарява на университета през 2000г.) и Йоан Павел II; за него, като историк завършил най-стария университет в България, това е истинска чест; България, както знаем е една от най-старите европейски страни, така че мястото ни в Европа е един вид по подразбиране (а другите държави членки не са ли също в Европа географически?); Политиката, тройната коалиция; е, да, имаме малко (?!) проблеми с корупцията, но кой ли няма; пък и се сме на път да разрешим този проблем, въпреки че, наистина, корупцията е неизбежна. (него ден скандалите в България около МВР са в своя апогей). Безработицата: тук Първанов се обърна с доволна усмивка към поляците, за да отбележи, че в Полша има по-висока безработица, отколкото в България.
И така нататък, и така нататък. Накрая подари златен мадарски конник на университета (наистина, много красив), обръщайки се към студентите със самоуверена усмивка и думите "надявам се, че разпознавате това изображение".
Той каза още много неща, но както става с провлачените речи, рядко слушаш повече от няколко минути. Накрая полски студенти изпълниха за Първанов няколко български народни песни, което според мен беше много мил жест. Доколкото видях обаче той отново не реагира. Тръгна си след изпълнението и това беше.
Според мен тази среща показа, че когато президентът (впрочем далеч не най-драматичното произшествие след десети ноември) излезе от своя контекст и навлезе в една традиционна европейска среда (в този случай особено културна такава), всички невидими у дома негативи на президента излизат на показ.
Мисля, че не греша в убеждението си, че един президент трябва да има повече от една реч в репертоара си. Неадекватно е да говориш за дребните си политически несгоди у дома пред филолози в чужд университет, които на всичкото отгоре може и да се окажат по ерудирани от теб за собствената ти култура. Не твърдя, че е така, но откровено казано, друго би ме изненадало. Предполагам, че същите неща, които изговори тогава ги е изговорил и на Качински, и на ред други държавници. Макар и това само по себе си да е също недопустимо, поне говори за политика с политици. Тази среща обаче не беше политическа и доколкото с тези си слова може да мине метър с политици, мисля, че в академична среда няма как. Що се отнася до неполитическите си изказвания за Кирил и Методий и безбрежното ни културно наследство, те си бяха чисто и просто обикновено самохвалство, което е нито повече, нито по-малко именно липса на елементарна култура.В статията си Николай Василев разделя своите критици на три групи: "идеалисти", "конкуренти" и "ценици" (що за дума?!). Макар може би да попадам някъде между конкурентите и идеалистите, според профила, който той дава (макар че не считам тези профили за правдиви), няма да се занимавам с това да защитавам отворения код като негов потребител, нито да говоря за монопол, нито за това кое колко струва и защо. По тези въпроси доста вече се изговори, друг е въпросът, че министърът просто не желае поне да се запознае с алтернатива на своето решение. Впрочем доста е глупаво от страна на Николай Василев да разделя критиците си на три вида: всъщност нещата са доста по-прости и не е необходимо да изпадаме в задълбочени психоанализи: просто решението на правителството може остро и дълго да се критикува на цели три нива - всичките му. И всеки един от нас го прави.
Искам обаче тук да обърна внимание на маниера, с който той се аргументира:
Много пъти Николай Василев повтори, че трявба да питаме чиновниците дали могат да се справят с нов софтуер. Преходът би бил труден, чиновниците ни са свикнали с тези продукти и би било стресиращо за тях да се обучават наново: както за тях, така и за държавата, която ще плаща обучението, поддръжката понеже всяко нещо може да се развали и така нататък. (Искам между другото да вметна, че, да, всеки продукт може да се развали, както и този на Майкрософт. Заради това и за него има поддръжка на съответната цена).
На първо място, безкрайно съм трогната от загрижеността на Министъра за душевния комфорт на своите служители -дай Боже всекиму такива началници. В тази връзка искам да го помоля също така да попита служителите на ДА дали не предпочитат да ходят на работа не от 9, ами от 12. Също така няма ли да е по-щастлив нашият чиновник ако му купим кола, с която да идва на работа. Дали не желае по-висока заплата? Мисля, че ако го попитаме ще поиска. Разбира се, ако го питаме не предпочита ли Оупенофис например, той ще каже, че не предпочита. Да, но когато ОупенОфис е безплатен, върши същата работа като пакета на Майкрософт, който струва пари, нямаме право на такива въпроси. Това са парите на данакоплатците и е срамота да бъдат харчени за неща, от които в крайна сметка няма нужда, а са там просто за да им е приятно на чиновниците. Мога да се обзаложа, че половината служители на ДА не ползват компютъра си за друго освен Интернет, имайл и текстови файлове. Те преспокойно могат да преминат изцяло на Линукс, вместо за всеки от тях поотделно да се дават по 7-800лева, ей така, понеже са свикнали като си включат компютъра да виждат логото на Уиндоус. Съгласна съм, че има длъжности, които изискват специализиран софтуер, който работи под Уиндоус. Добре, но това не значи, че трябва да вземем за всички, само защото има шепа хора, на които наистина им трябва. На този принцип можем да кажем така: тъй като някои държавни служители имат нужда от служебен автомобил, нека вземем на всички. Нищо по-нормално няма от това, че някои имат "по-скъпи" нужди, за да вършат работата си, други - не. Или да вземем и за чистачите компютъри и бюра може би?
Елементарното заяждане на министъра относно безплатността на безплатния софтуер е просто завидно. Няма безплатен обяд казва той и е прав. Няма и разбира се, че това ще струва пари. Въпросът е, че би било пъти по-евтино. И това трябва да е достатъчно за един министър да се заинтересува и да се опита да направи всичко възможно да реши проблема с по-малко средства, защото това е в интерес на гражданите.
Чиновниците не били специалисти, обаче, видите ли и за тях софтуерът е средство, а не цел, кава министър Василев по повод предимствата на отворения код.
Никой не очаква те да са специалисти, няма и нужда. А именно поради факта, че софтуерът за тях действително е средство, а не цел, следва на не се прицелваме към един единствен софтуер. Изглежда, г-н Василев, за вас и ДА Майкрософт е цел. Вашите критици именно се опитват да ви обяснят, че не бива да е. Вие сте тези, които целите този софтуер, макар че има и други, които могат да ви свършат същата работаа. Демек - други средства.
Особено ми харесва аргументът на министъра за това, че понеже ще позволят на чиновниците да си инсталират безплатно лицензиран Уиндоус в къщи, щели сме да решим част от проблема с пиратството. Как щяла да изглежда статия във "Файненшъл таймс" за български държавни служители, които имат пиратски копия на софтуер в къщи. Ами, г-н Василев, това изобщо не ме вълнува. Защо аз трябва да плащам за това, че държавата не си върши работата, нейните служители извършват престъпления? От къде на къде аз следва да ги прикривам със собствените си средства, видите ли, с едничката цел някоя чуждестранна медия да не разбере? Аз лично за софтуер не плащам, всичко в компютъра ми е напълно легално, а го ползвам за доста повече неща, отколкото 1/2 от вашите служители, както вече споменах. Разбирате защо това е просто скандално. Дори мисълта за подобно решение е проява на чиста некадърност: вместо това защо не измислите стратегия за борба с нелегалния софтуер? Звучи сякаш сте се примирили с тази тенденция в България. Но пък какво толкова, нали, щом с организираната престъпност, корупцията и с какво ли още не сме се примирили, за легален софтуер ли да мислим?
Ако решили да минат на ОупенОфис, висококвалифицирани специалисти в продължение на седмици щели да го инсталират. Отново, прав сте, че няма нужда да сте специалисти. Но чак толкова.. Това е офис пакет, а не ядрена физика!
Има още доста изказвания, които ме потресоха, но ще спра дотук. Ще завърша само с това, че независимо кой от коя страна на барикадата е, когато има дискусия е най-малкото проява на елементарно възпитание да се запознаеш донякъде с контратезата и предмета. В статията си министърът пита дали Оупенофис би бил "толкова безплатен" и в домовете на чиновниците. Много глупав въпрос. Можеше поне да посетите сайта на Оупенофис преди да пишете статия, с тон на човек, който не само е прав, но компетенциите му надхвърлят многократно нашите, които сме извън ДА. Или да погледнете Уикипедия.
http://video.google.com/videoplay?docid=-9176914173325307126&q=bulgaria%27s+abandoned+children&total=3&start=0&num=10&so=0&type=search&plindex=0
Да, ама не! Вижте този филм! Гетвайте го ин сайт! За да се появи във вашия, нашия, майнд!
Защото това не може да продължава повече така. Има множество аспекти, по които може, не! трябва, да се говори след появата на този филм. Имаше и преди него, това може би е най-сериозният проблем. Може и да не е: сред такова извращение е трудно да квалифицираш или поне да посочиш всички фактори, които са допринесли за появата на този феномен (ако изобщо това е феномен в България, защото може и не е). Ще се опитам да се огранича в няколко основни неща, които просто крещят от този материал. Всички разбира се водят до безмълвен, краен, немислим потрес. Започвам с първото, което идва на ум: децата. От филма става ясно, че те са изоставени. Не от родителите си, това е ясно. Изоставени са от хората, които се грижат за тях, които от своя страна са оставени на собствения си произвол (който си е малоумен и нечовешки) от директора на дома, който би следвало да ги контролира и, не на последно място, от нещото, не знам кое е, което следва да контролира директора. И от нас, гражданското общество, което пък уж контролира държавните органи, когато не си вършат работата. Тези деца, по един типично соц маниер на отрицание и криене на "лошите еденици в обществения строй" са изолирани, скрити, изоставени да чакат своята смърт. Ако не друго, поне някои я дочакват в рамките на 5-10 години. Тази смърт иначе не е предизвестена, в смисъл, че децата са здрави при стъпването в дома. Но става такава в момента на попадането им на това място. Просто с годините липсата на каквито и да било грижи осен баня и паница храна (храна е силно казано) те отслабват, механизират се, разболяват се и се превръщат в маса твар, която чака своя час. Половината са с атрофирали мускули и рани от залежаване. Рани, от които дядо ми е страдал. Не съм си представяла, че ще ги видя на 10 годишно дете, което просто от нямане какво да прави се е залежало и парализирало. И, не, разболяването не донася след себе си доктор или каквато и да било специализирана помощ.
Представете си, аз живея в София сама и имам котарак. Сега съм в Полша за една година и разбирайки, че котаракът ми прекарва нощите си сам, противно на една уговорка, която имах с едно момиче, съм доста притеснена. Понеже дори животните се мъчат когато са самотни и това видимо им се отразява. Междувременно тези деца не могат да говорят защото никой не си е направил труда(?!) да говори с тях някога. Те не знаят никакъв език. Колко често сте срещали лице на 18, което не знае да говори, защото не му се е случвало? В 21 век? В страна член на Евопейския съюз?
Поведението на децата напълно първично, макар че нямат неврологични проблеми, които да предполагат такова поведение. По-силните взимат храната на по-малките. Те вият и мучат. Досущ като да наблюдаваш йерархията в джунглата. Това е така просто защото никой не им е показал какво е това общуване, да не говорим за ласка, игра или каквото и да е. При това са затворени в тази сграда денонощно и не излизат. Защо не знам. Не комуникират помежду си, освен при борба за надмощие.
И защо мислите тези деца са заключени и им е отнета всякаква перспектива за относително нормален или поне не толкова болезнен живот? Понеже са никому ненужни. Защо ще се грижим, ще инвестираме в лице, чийто потенциал е доста съмнителен? Каква полза за нас ако от него не излезе нещо дългосрочно във вестниците. По-добре да ги скрием в някое забутано село в планината, никой няма да разбере. Може да ви се струва крайно и патетично, но ако видите филма и се змислите колко много не знаем за такива места, колко още такива има, може и да се доближите до този маниер на говорене.
Когато тези деца порастнат ще бъдат прехвърлени в друг подобен дом някъде отново по средата на никъдето, където ще продължават да зомбиасват, ако изобщо има накъде повече. Това очертава съществуването на тези хора в общи линии. Ако някой се е измъкнал от този или друг подобен дом, евала, но аз не мога да си представя как става това.
Сега към практичната страна на въпроса. Къде спят институциите, които отговарят за закрилата на тази уязвима част от нашето общество? Много е хубаво, че " Опазването на здравето на гражданите като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие е национален приоритет и се гарантира от държавата чрез прилагане на следните принципи:
(...)
2. осигуряване на достъпна и качествена здравна помощ, с приоритет за деца, бременни и майки на деца до една година", но това е по-скоро мъглив блян за нещо, което мислим, че изобщо не съществува, отколкото законова рамка, която се стремим да спазваме. Когато, представете си, този Член 2ри от закона за здравето не е спазен кой кого санкционира? Има ли някакво държавно лице, което да отговаря за това и да бъде уволнено, съдено и наказано или цялата тая работа с домовете съществува в пълна безтегловност? Има ли изобщо някаква процедура за такива случаи или този закон е просто някакво симпатично хрумване, което звучи приятно и никой не го възприема като някаква норма. Може би ако се зачетем между редовете, както май се прави със законите ще видим, че зад него всъщност се спотайва кротко един простичък и доста познат нам принцип, а именно: "делото за спасяването на давещите се е дело на самите давещи се". Хмм?
Ще започна с приятните изненади:
Колкото и да се говори за Мартин Заимов (с известно основание), че е своеобразен луд, несериозен, инфантилен, той е харизматичен и естествен, а заради склонността му към инфантилност най-малкото прави невъзможено далавераджийско, корумпирано и прочее мислене. Това е доста сериозно предимство. Отгоре на това, все пак той е интелигентен човек, който би си вършил работата, а това е най-важното, нищо че такива неща рядко са приоритет на избирателя на избори.
За да гласуват за теб, в град, който избира Бойко Борисов, тоест град, където нагласите са крайно популистки, не може да се залага само на компетентността на даден кандидат, CV-то му или високия му морал. Това, уви, трябва да се постави на втори план, тъй като за добро или зло, хората не се вълнуват от това. Вълнуват се от рок звезди. Бойко не е политик, той няма CV, а морал дори не е ясно какво ще рече що се отнася до него. Това е така, защото хората не се интересуват от това, те искат да го видят на сцената, да му пипнат мускулите, да питат за жена му, да знаят как е в леглото. (Това не си го измислям, присъствала съм на не един такъв разговор за Бойко). Разбира се, това е доста пагубно и, пак подчертавам, не смятам, че трябва да се поощрява. Но докато това е положението, трябва (с мярка) да заприличаме и ние на рок звезди. Та, ето я приятната изненада: Мартин говори непринудено, простичко, развълнувано. Не беше политичен, а вместо това доста говореше за сърцето си, което тупти и обича София. Подскачаше и се кланяше. Държеше под мишница едно голямо синьо сърце. Клипът, който прожектираха е симпатичен, лек. Нищо надуто, префърцунено или претенциозно нямаше в него. Накрая те кара да се усмихнеш (нещо, което в президентската кампания на десните болезнено липсваше).
В другия край на парка беше паркиран щабът на Мартин. Да, паркиран. Един камион изрисуван в графити, а с големи букви отгоре беше изписано (пак с графити) "Аз обичам София". Раздаваха сини близалки във формата на сърце на децата. После представи съветниците, каза нещо в смисъл да не ги ругаем толкова (по медиите имам предвид), което беше доста трогателно. Накрая излезе Белослава, която не пее антикомунистически песни, както се случва напоследък на такива митинги.
Тези неща бяха около 2/3 от цялото събитие. Беше приятно и свежо, ненатоварващо, изобщо да ти е кеф да гласуваш.
Очакваните неща дойдоха от Костов и Юруков, които бяха доста скучни. Повториха нещата, които винаги си говорят, у Костов имаше традиционната градация на гласа, която винаги завършва с възгласи "Победа!" от страна на публиката. Костов, който излезе веднага след Мартин, кой знае защо, се извини на хората, че Мартин не бил много по думите, но ни увери, че е човек на действието. Доста некоректно според мен, но това не е чак толкова важно.
Важното е, че десните започват сякаш да се оглеждат наоколо, поотъркват очи и май виждат (и се примиряват?), че симпатизантите им вече не избираме своето представителство според написаното в учебниците по история. В крайна сметка, това, което се случи между "89 и "99 да речем, няма нищо общо с паркирането в София например или с превръщането на България в, хмм, адекватен член на ЕС. Ако един политик не е адекватен на времето си, той просто ще си остане в и отиде с времето, в което битува.
Вчера прочетох за едно социологическо проучване, според което Бойко Борисов ще спечели София още на първи тур на местните избори. Питам се: защо?
Обяснявам си неговата популярност и защо стана кмет, въпреки че според своята същност това явление трябваше да отговаря на принципа "всяко чудо за три дни": тъмен балкански субект, с плоско мислене, физичека сила и цинично поведение; не говори много - гледа лошо; употребата на езика е максимално опростена - служи си изклютелно с прости изречения с доста тежък глас и внушение за непоклатимост. Софиянци решиха, че тази комбинация е печеливша, защото бяха сигурни, че с влизането си в кметството Бойко Борисов ще тресне юмрука си здраво о масата и ще вдигне цялата администрация във въздуха. Впечатлението, че маниерът му на говорене, в частта си на непоклатимостта и тежкия тон, ще се пренесе върху работата му беше масово: нещата са доста прости, той винаги има последната дума, всява страх и се смее последен. Всъщност количеството на говорене и присъствието му в публичното пространсто е обатнопропорционално на извършената дейност. Това беше така още когато беше главен секретар на МВР. Явно Бойко Борисов бързо е усетил тъкната червена линия между чутото и проученото, или знаенето, която много рядко, ако изобщо някога, бива прекрачена от гражданина. На него (гражданина) му е достатъчно да чуе нещо, макар и то да противоречи на опита му, за да забрави критическата мисъл.
Няма да коментираме за каква липса на елементарна политическа култура или просто заинтересованост говори този избор. Той е напълно лишен от политическо основание: Бойко Борисов има имидж и фенове, а не политически позиции и електорат. Разбира се обаче, както казахме по-горе, такива неща се случват, но въпросът тук е свързан със софиянци, които явно не желаят (или не разбират необходимостта от) действащ кмет. В края на мандата и в разгара на кампанията на Бойко Борисов проблемите на София са си все същите. Той не успя да се справи с нито една от аномалиите в столицата. Дупките са си дупки, кампанията около Царигадско шосе се оказа пълен провал, боклукът остава с неясна съдба, паркирането и движението в града са отчайващи, строителството битува в една твърде слабо дефинирана хаотична система, която заплашва да погребе столицата под тонове бетон, стъкло и метал. Тези проблеми са не само много, но са и доста сериозни и очевидни. Те далеч не са нещо, което може да се замаже с добър РR по време на кампания. Няма софиянец, който всекидневно да не се сблъсква с какви ли не абсурди. Животът на гражданина на София е крайно затруднен и това не може да се подмине незабелязано. Единствено някои градинки в центъра са придобили някакъв що-годе приличен вид. Това е защото кметът изнуди няколко банки да се грижат за тях, от което той много се гордее, явно несъзнавайки факта, че софиянци си плащат данъците и е задължение на общината да поддържа въпросните градинки с именно тези средства. Защо аз да плащам данъци, щом поддръжката на София се поема от друг? Впрочем, не на София: само на градинките – София очевидно й липсва каквато и да е поддръжка. За какво всъщност се харчат моите пари? Някой управлява ли ги изобщо?
Разбира се, тези въпроси не се поставят на вниманието на кмета, защото те не са негова работа. Още преди около година той заяви, че е дал едно единствено обещание на софиянци: да запълни една конкретна дупка и той го е направил. Дейността му от там нататък се диктува единствено от неговото благоволение: мо"а да копам, мо"а и да не копам. Тази дупка бележи началото и края на неговите отговрности и задължения към София и софиянци. Благдарение на това, понеже на практика няма рабта, Бойко Борисов има премного (работно!?) свободно време, в което може да обикаля страната и да си строи партията. Това поведение е не само цинично, но и обидно. Защо гражданите не реагират на неподправеното, лишено от всякакво приличие и кристално ясното унижение е доста тревожен въпрос. Казват: ми да, то това си е вярно: той нищо друго не е обещавал. Такава степен на липса на себеуважение и достойнство е срамно.
Разира се, технически е така, кметът официално не е поемал други отговорности пред софиянци. Но действително ли са го избрали съзнавайки неговото намерение да не работи? Да не говорим, че това се случва в ситуация на тежка криза в града. Ако това е вярно, как изобщо софиянци си представят институцията на кмета и какви очаквания имат от нея и града като цяло? Изобщо, как си представят поведението на човек, назначен на каквато и да било работа? Ако не, как може с такава лекота да се примиряваме с липсата на каквото да било функциониране на кмета, та отгоре на всичко да го избираме категорчно, с радост още на първи тур? На кое отгоре?
Може би наистина София трябва да се блокира (това ще стане до две години ако не се вземат мерки за колите), та гражданите на този град да се сетят, че те имат права. Те дори си плащат за тези права. Може би най-важното право, което имаме като граждани е да живеем в цивилизован град, управляван от отговорна и функционираща администрация, контролирана от същите тези граждани. Нещо повече: ние сме задължени да упражняваме и изискваме това право!
Не съм много запозната, защото до сега не съм имала нерви да изчета докрай дори една статия по въпроса. Такава простотия дори в България не съм си представяла, че може да се случи. Четейки някоя статия такива тръпки ме попиват, такива агресии ме обхващат, че захвърлям вестника и не знам на кое да се чудя повече: на внезапните картини в главата ми, свързани с колене и бесене (аз съм си миролюбиво същетво все пак) или на безмерната наглост, непреодолимата липса на сиво вещество, на алчността, простотията и т.н населяваща главите на 1бр. кмет, 2 бр. съдии, някаква си фирма Краш2000 и кой знае колко чиновници. Впрочем на Краш няма какво да се сърдя. Те Искат. това им е работата. Добре, ама те не са виновни за това, виновен е този, който позволява. Ако едно дете иска да скочи от 10тия етаж, за да провери дали може да лети, разбира се, че няма да се сърдим на него, ами на мяйка му, която му е позолила да го стори.
Въпросът тук е, че има органи, институции, лица и прочее, чиято единствена функция е регулация. Тази регулираща функция (в един идеален.. не, не идеален, само по назапад свят) се стреми да постигне и поддържа баланс в обществото, държавата и, затаете дъх, дори да опазва екосистемата от време на време. Ние например си имаме едно министерство с гръмкото име "На околната среда и водите", както и едно друго "На земеделието и горите". Даже си имаме и "На регионалното развитие и благоустройство". Човек би казал, че си имаме достатъчно органи, които да пазят горите, водите, земеделските земи, та даже и се грижат за благоустройството. Впрочем може би последното се занимава само с благоустроените сгради и комплекси, докато другите не влизат в неговата компетенция. Така излиза, защото в България се пръкнаха грозни, безсмислени строежи като гъби на всек километър, а това Министерство се дъри сякаш това не е негова работа. Явно естетическите възприятия на този чувствителен орган са толкова засегнати, че единственият начин да оцелее е да отвръща насълзени очи и да се преструва, че нищо не се е случило. Милото то.
Как става така, че министерство на гори, води, околни среди и т.н прави така, че същите тези гори и тази околна среда да се заличи от лицето на земята? Каква е стратегията тук? От друга страна, действително в имената на министерствата не се казва изрично, че тяхната работа е свързана със опазването на околната среда, това е само наше интуитивно предположение. Може би те се стремят, както всяка държавна институция прави по дефиниция, да си ограничи работата. Демек, ако Министерството на горите помогне на 3ти лица да изсекат въпросните, то същото това министерство няма да отговаря вече за гори, ами например за дръвчетата, останали в някои по-големи градове. Това си е умно. А да носиш отговорност и да регулираш, следиш 100-200 дръвчета си е далеч по-лесно: знаете ли само колко допълнително време за кафета, цигари, обеди, ваканции ще донесе това за преуморените ни чиновници? А?
И това съм склонна да разбера: чиновниците с стремят да благоустроят своя работен ден. И тук идва ролята на гражданският сектор. Това сме ние, това са разни НПОта и други относително (по-) разумни същества. Излиза, че единственият "орган" с потенциал да регулира разумно разни неща сме ние. Но ни липсва нещо, което институциите владеят до съвършенство: непоклатима организираност, която твърдо отстоява своите позиции. Това е решаващо и в тоя ред на мисли може би е време да започнем да мислим, вместо да цъкаме на по ракийка и да предприемаме някакви конструктивни действия, вместо да си чоплим носовете пред телевизора, вайкайки се и псувайки навред, или да пишем по своите блогове, сякаш нещо ще се промени понеже аз или вие имате някакво мнение. Много важно.
Защото, както се казва, врагът не спи и докато ние си стоим пред компютърите, телевизорите и на софрата, хората бачкат,Действат: секат, сроят, градят, копаят. А след това няма да има никакво връщане назад и даже мърморенето ни ще е напълно безпредметно. Ще ни остане само да си book-нем една почивка на прИмоция в най-новия, най-модерния, най-SPA комплекса на самия плаж, понеже друго няма да има. И плаж няма да има. Морето ще си го гледаме или от някой балкон под луксозен чадър или от охраняемия паркинг, пълен с добре подредени скъпи коли.
Та, от години по черноморието ни е плъзнал вирус, който вече дори не се забелязва като такъв, понеже няма незасегнати от него места. Доколкото преди години можехме да отидем някъде и да си кажем: "аууууу, ц-ц-ц, виж само какво строителство, каква грозотия.. лелеее.. ужас. ето, там не е така. Има си плаж, море и къщички с градинки", сега това е невъзможно: сега сравнението е само между онази и тази (огромна) сграда. Видите ли, в България си нямаме градове, при това достатъчно грозни, и за това трябва да превърнем всяка нива в някакъв комплекс. Но висок. И шарен! Със стъкла, чупки, керемиди и метал! Матов! МОДЕРЕН!
Гениално. Докато хората по света зеленеят и пазят стари сгради и предмети, ние ги рушим, боядисваме и лакираме.
Друг е въпросът, че огромна част от това строителство е незаконно и си е нагло олицетворение на "тъмната страна" на нашето мило отечество.
Така, така. Но все пак има хора, които все още са възмутени от това и чакат, и чакат да падне бомба на морето за да го изравни със земята. Аз съм един от тях и пиша този пост, понеже днес прочетох кога ще настъпи апокалиптичният удър. Впрочем, не, по-скоро кога ще можем да започнем да се надяваме това да се случи. В днешния брой на СЕГА пише:
"Парламентът отпуска още 2 г. строителен произвол по морето"
Хмм..
Значи Парламентът, който за какво ми е на мен ако не именно да регулира и Ограничава произвола (не само в строителството, ами изобщо), е отпуснал време и пространство за неговото осъществяване. И какво ще рече "отпуснал"? С конкурс? С търг? Всъщност, явно с благотворителна цел. Каква красива държава наистина. Винаги напомня за законите на Огледалния свят и Страната на чудесата. И като казвам това се сещам, след като министрите нямат нужда от висше образование да са такива (така де! каква е тази дискреминация? Да не би кат" , такоата, имаш висше, "начи, да си повече от мене, бе, алоооооо?! НЕ, гадни надменни копелета! Ай, наздраве), нека поне да се изиска от уважаемите държавници да четат Алиса. Така де, или някой друг да им я прочете. Явно това е напълно достатъчно, за да следват принципите на нашата страна, т.к те са си такива, огледални, в смисъл обратни.
Приказна страна. Държавата позволява и поощрява хората да нарушават всякакви наредби и закони (не знам дали се сещате какво е това. Западна легенда за нещо хубаво, което вярвам, че някъде, в някакви папчици по прашните раффтове битува). Защо? За да си почине тя (от какво??), за да са щастливи гражданите (за кое??)? Нищо не разбирам. Да, де, както винаги мутрите ще са хепи енд фрий, което пък си е така и без да го изричаме толкова гръмко, сякаш трябва не да се срамуваме, ами гордеем от този факт.
Топлофикация пък, която мразя, съобщи на гражданите като мен, които не са си плащали парното, но се топлят с него, че ще получат бонус! Един вид ще бъдем възнаградени за нарушаване правата на Топлофикация, както и на останалите абонати, които прилежно са се бъркали всеки месец за тази мошеническа организация, така ли да разбирам?
А въпросните лоялни граждани да го духат! Така де, загубеняци.
Същата история като с морето. Всичко е наопаки. Всичко. И не е сън, о, не. За това поне сме надскочили Алиса.
Та значи, за тези, които не са гледали последните дни, изглежда, че Катето има, сякаш, съдбоносна задача, а именно - да дефинира, ако не какво е вип, то какво не е вип и защо то няма почва в къщата на брадъра. Нашето Кате с нейните 20 филма, 50 години, държание на 15-годишна и средното (!) си образование се притече на помощ на тези, които не са сигурни къде да поставят границата между важните, известни, културни, артистични, умни, мили, добри, градски, образовани (?!) персони и онези другите, които не сме. Трябва да уточня за тези, които ептен не са запознати с материята следното: с две думи прости, ако пишат за теб в жълтите вестници (минимум статия на два месеца или две снимки + дребна клюка в рамките на един месец), то вие сте вип. Вип е промоционален пакет, който включва горепосочените качества + 3 други по избор. Ако не покривате норматива в тези издания не ви се полагат качества, понеже те са резервирани и в ограничени количества, а и, да си го кажем честно, няма, ама просто няма как иначе да ги притежавате ей тъй на. Да не говорим, че от това излиза, че вие сте 1/ неизвестен, следователно 2/ загубеняк, 3/ нещастен селянин и 3/ тъпанар, така че и без това няма как да блестите с особени каквито и да било прелести - физически или духовни.
И така, Катето се оказа във вип къщата с Христина, съпругата на Здравко. Тя не е вип. Това силно разтърси нервната система на Катето и много я разтревожи. След като някак, с много усилия на своя блестящ ум, успя донякъде да приеме тези новоизлюпили се закони на Вселената, в които вип и невип живеят в къщата на вип брадър, тя успя да събере сили и да ни разясни как стоят всъщност нещата с виповете в действителност. Няколко важни неща изляоха наяве. Например безинтерестното "всяка жаба да си знае гьола, а това не е нейният (на Христина) гьол". Нашето Кате няма представа вероятно колко е точна аналогията с жаби и гьолове, но това ще го оставим на нея. Други неща се разясниха. Христина не може да говори с тях, защото те са випове, те са Известни, а тя не е. "Селянка нещастна, да си ходи на село.. Ква е таа бе, алоо?!". Хммм... Трудно ми е да коментирам, минаваме нататък. "Тя не е умна - тъпа селянка е, понеже не е вип и, моля, моля, човек трябва да се научи да е реалист в тоя живот". Да, верно, Кате. Ти на своите 50 години и своите истерии си толкова реалист, дори няма да споменавам колко адекватна, че ми иде да подскоча от кеф. Браво! Добре че се появи в това долнопробно шоу, че да ни научиш на акъл. На същите тези 50 години и онези 20 филма, да ти кажа, влизането във вип къщата може да е само съмнително, нищо реалистично няма. Това, което прави подобен ход адекватен е само онова средно образование. Само с него всичко си идва на мястото. Но, да, пардон, аз не съм вип и моето гледище е поначало грешно.
Ктерино моме, пардон, мадам Катерина, 20те филма не те правят вип (very important person) в битовизма, в който си попаднала или където и да било, освен на снимачната площадка. Правят те добър актьор с долнопробни обноски и характер. Това, че си актьор, пък, в тая забутана държава с Никакво напоследък кино, би трябвало да ти говори много и да те блазни много малко. Колкото си по вип, толкова по скромен е хубаво да бъдеш. Тогава наистина ще станеш вип - за хората изобщо, а не само за сценариста, режисьора и продуцента на предишния ти неуспешен филм.
И последно: Нямаш елементарно възпитание! Отвратително е! Да знаеш!
Баба ми, лека й пръст, която много обичам, имаше навика да си прекарва така времето - с чуждите съдби. Не че на нея и беше леко, та да си няма собствена съдба, с която да се занимава, о не; нито го е правела с лошо. Това е въпрос на нагласа и "такт", както казваше самата тя, без да разбира, че нейният е твърде криворазбран. Хиляди маса народ вигат в един глас към сестрите "не сте сами". Не са сами ли? Напротив, о, неразумен народ. Сами са, защото никой не е при тях и никой от нас няма ни най-малка представа как е чувстват те. Кой от вас, които толкова съпреживявате техните съдби е склонен да си смени мястото с тях? Дори за момент! Никой, знам. Това не е лошо, напълно е нормално. Грозното е, че, чудейки как да се изкараме загрижени и Добри, взехме тяхното нещатие, манипулирахме го, експоатирахме го и го превърнахме в рок звезда. Сега може би ще кажете, че не, ако има начин вие бихте били наистина с тях, бихте се жертвали за тяхната свобода, но това не е възможно и вие сте с вързани ръце. И страдате. Да, ама не. Защото причината вие да сте толкова смели в тази кампания е именно обстоятелството, че реално нищо не можете да направите. Ако можехте щяхте да си се скриете в малките хралупки с малките ракийки и мъничките си мисли и изобщо нямаше да демонстрирате съпричастност. На думи винаги сме били много големи, но точно пред тази кампания се шири границата да допустимото и приличното.
Ходейки по улиците без лентичките "не сте сами" тук-там забелязвам осъдителните погледи на Добрите граждани с Добрите лентички. С мъничките си билетчета за Рая, понеже те са Добри. Аз съм лоша, разбира се. А кои сте вие да ме съдите? На концерта (не го гледах, но чух, че) няколко от нашите родни звезди са издали тежката присъда - ако не си на концерта не си човек, не си бългрин, нямаш душа и така нататък. Ако това е душа, нещо, което в моя речник обяснява простотия, радвам се, че нямам. Това вашето го нямам, да. И се радвам много.
Истината е, че ако за момент някой (от вас) се бе замислил поне за миг как живеят тези хора в затвора, щяхте да подвиете своите пищтни опашки и да замлъкнете. Лесно щяхте да видите, че нещата не са никак толкова прости и някакво си послание само може да обиди и натъжи. Скромността и срамът от плана ви за такава кампания щеше да ви цапне по главичките като гръм от ясно небе. Но, уви!
Както казва едно любимо магаре - "малко Внимание, малко Мисъл за другите - и всичко би изглеждало иначе!"
По мое мнение е твърде смело да вземеш позиция "против чуждиците", защото е невъзможно да се поставят основателни граници (времеви и други) за отхвърлянето им. Логичното, което следва от тази теза, според мен, е да захвърлим цялата лексика, която не присъства в старобъларския речник (който впрочем се състои от около двестатина до триста страници голям формат), тоест да се ползваме само от чисто български думи. Досещате се, че така всичко, което ще ни остане да назоваваме ще са кон, свиня, гора, куче, баща, къща и прочее. Няма защо да се питаме и да се чудим защо това не е реалистично.
Разбира се, напоследък безразбораната употреба на чужди думи е дразнеща, но не чисто заради количеството думи, ами заради това, че употребата им е насилствена. Твърдо стоя на позицията (и няма да се отместя нито инч;)), че езикът се развива динамично и естествено и интервенциите спрямо това развитие са обречени. Няма как да накараш хората на наричат щрудела баница с ябълки, ако ще да заличиш думата от всички книги и забраниш употребата й. Това е, защото всяка чужда дума в някакъв момент си намира място в езика и става динамична част от него.
Това не иде да ни каже, че няма проблем с езика ни, но чуждиците са погрешната призма, през която го гледаме. Да, езикът "обеднява", но не заради нови думи, ами поради това, че неговите носители имат все по-беден речник. Ако махнеш десет думи от този речник, въпросният носител няма да ги замени с други 20, а с най-много десет, които отговарят на нуждите му. Изобщо, как се обогатява езикът ако вместо тулове наложим на същия онзи носител да ползва думата инструменти? Употребата на "тулове" е смешна и безсмислена, но премахването й заедно с други подобни няма да ни помогне и няма да ни обогати речника. Уви, защото така би било много лесно. Употребата на такъв тип думи е само белег за наличния проблем, но далеч не е Проблемът (с главно "П").
Мисля си, че ако на времето всички радиа се бяха съгласили да излъчват Радка, ефектът нямаше да е толкова мащабен. Малко или много тази песен си беше изолирана от "жанра", а чакайки тя да се излъчи по Сигнал+ останалите песни се забиха в главата на публиката, която нямаше време да си изгради криричен поглед. Способността изобщо да го направи е спорна, но все пак, имаше шанс.
После някой умен продуцент се усети каква златна мина му е пред краката и се възползва от моментната неориентираност. Българинът в общия случай не влачи кой знае какъв багаж, че да види, че това или онова е плоско и клиширано. И така, като чели от нищото на бърза ръка се грабнаха най-популярните (и прости) мотиви: любов - лъжа, душа - боли, сърце - кърви, очи - плачат, мозък - липсва и така. Вчера хванах да чета произволни текстове: във всеки един горепосочените думи се повтарят постоянно и по много пъти (без мозъка, който липсва, освен ако не го разбираме като душа, която все я няма у обекта на желание). Да се чудиш как може нещо да е хит, щом то е същото като другото, което пък е досущ като предишното и, което, както човек може да се досети, е като следващото.
Съзнавам, че при всички положения има и би имало търсене за тази музика. Но все си мисля, че ако в началото "по-интелигентните" радиа не се бяха фръцнали гордо в отрицание, а бяха малко по толерантни, нямаше това търсене да е толкова страстно. Вече много често взе да ни се случва да си патим от гордо отрицание, та може би е време да погледнем нещата като хората, спокойно и без толкова емоция и да си вадим изводите, каквито ще да са те.
Благодаря на Алеко за коментара към постинга ми за "Страната на чудесата". Истината е, че действително страната ни на пръв поглед не е скучна, особено ако човек има чувство за хумор, но все пак това е относително. Така че няма да споря с Алеко за "скучна".. Много. Обещах му обаче да се опитам да обясня какво имам предвид под "тъпа". Такова обяснение е доста сложна работа, та не се и надявам да съм изчерпателна, камо ли съвсем ясна. Но, както казва моят приятел Остап, заседнанието продължава, та трябва да направя някакъв опит, така да се каже, for the record.
От началото на прехода събитията никак не бяха скучни, но пък, от дистанцията на времето, спокойно можем да си признаем, че много неща си бяха тъпи. Еуфорията тогава беше на преден план, гарирана с много надежда и потискана през годините енергия, която сега може да излезе наяве и да си прескача нагоре надолу, необезпокоявана от разни доносници и лоши чичковци с фракове. 90те години никой нямаше навика (а мисля, че и до днес няма) да вниква в стратегии и да си планира бъдещето. Така че е нормално обществото да пръщи от внезапни спонтанни идеи, които впоследствие да се окажат неосъществими, макар родени от трогателния порив да спасим света over night. Хората се вдигат и подскачат, предимно около и върху масите, с неясна визия, но ясна агресия и с циклични пориви за преврати и революции или просто с желание за някаква случка. Възбуда, неизясненост, изобщо - купон.
Проблемът е, че мина време, а тези нагласи не се промениха. Явно, прехождайки от статичното и праволинейно комунистическо общество, сме пропуснали да се научим да мислим и обмисляме. Продължаваме да сме първосигнални и със същите склонности към революции и преврати, както бяхме тогава. Струва ми се, че това е някакъв пресилен опит да се имитира и подхрани, същата онази еуфория, която ни даваше много чувство за смисъл, но която днес изглежда просто смешна и тъжна.
Това е тъпото.
За човек, който следи оттук оттам, от време на време какво се случва, колкото и пъстро да е, то доскучава, понеже на практика не търпи никакво идейно развитие. Първо – царят страшно ни изненада/ваше; после – Първанов; после – Атака; после – Бойко; междувременно много други неща. Накрая свикнахме. Разумният човек, като се увери в някаква тенденция, от къде да се изненада, щом тя просто си следва естествения, довчерашен ход? Няма как същитят този човек да не посрещне поредното "предизвикателство за здравия разум" с нещо като "ми да, какво да очакваш". Разнообразието от интересни и абсурдни, сами по себе си случки, рано или късно започва да писва, когато те се превърнат в безконечен порой. Нещо повече, човек започва да губи представа за тяхната абсурдност, заради което конецът, на който те се нижат става все по-здрав.
Необикновените неща са такива, които не се случват обикновено. Например, ако живеех в общество, което счита Земята за плоска, такава мисъл не би ме впечатлила; тя ще впечатли човек, който не е свикнал на такива твърдения. Така че, доколкото за Алеко несъществуването на Дънов и внезапната поява на странни редове в биографията на Левски е ново и вълнуващо, за мен е нещо изчерпало се до болка и изтъркало се до изчезване. (ама ей на, не изчезва,бе!).
Това, което прави страната и обществото ни тъпи и скучни (за мен) е, че продължаваме да се вълнуваме и радваме по детински от твърде лековати по съдържание идеи, както и, че все още реториката на Слави, Бойко Борисов, Волен Сидеров, 24 часа и прочее все още е актуална и търсена от хората. Все си мисля, че ни е минало времето за тях. На мен Слави ми е ужасно скучен.
И, все пак, има и хубава страна на всичко това. Тъй като общественият ни живот е пълен със смешки, можем да си измислим нов вид туризъм. Хората ще идват, ще прочетат отгоре-отгоре какво се случва наоколо и ще ахкат и ще охкат от кеф и възхита. Оставете селския туризъм: тук интелектуалният туризъм ще да му е майката. На всичкото отгоре репликата "е па такова животно нема" ще стане световно известна и ще се повтаря под път и над път.
*Много дълго стана, прощавайте. В следващия пост ще отговоря на Алеко за “Не сте сами”. Ще е кратко, обещавам;)
